Сурвачката – магическата пръчица на българите

Сурвакането е най-типичният новогодишен обичай у нас. Традицията е възникнала у славяните по време на заселването им на юг от Дунава. Според други името на обичая – сурвакане, на магическата пръчка – сурвачка, както и нареждането – сурва, сурва, идва от прабългарите. Други пък вярват, че траките са първите, правили са сурвакницата в края на годината, за да бележат края, но и началото на следващата, която започва на 1 януари – Васильовден.

Сурваки е, Нова година! Празникът се нарича още Василица, Васильовден, Суроваки, Сурвакден и по нов стил се празнува на 1 януари. Най-известният в цяла България обичай за този ден е сурвакането. Обичаят се изпълнява от деца, от 4-5 до 10-12 години.

Наричат ги сурвакари, сурваци, сурвачари.

Във всяка област в страната има особености по начина, по който които приготвят и украсяват сурвачките:

– В Софийско се правят от цер;

- В Монтанско, Врачанско, Плевенско и Бургаско – от черница;

- Във Врачанско и Ловешко – от слива;

- В Пернишко и Кюстендилско сурвачките са от леска, която увивали с вълна, а в средата е украсяна с ябълка и житни класове от най-плодородната нива.

- В Хасковско и Ямболско сурвачките се приготвят от елшак и смайват със своята пъстрота и прелест.

В Средна и Западна България церовите и дряновите сурвачки носят името "рогалки" и греят в сребърни багри, с което тържествено изразяват почитта към земята и семейството.

Родната сурвачка се прави от дрян и това не е случайно. Дрянът е най-жилото дърво, то първо цъфти, последно връзва.

Пуканките, които слагаме на сурвачката, са зрънца царевица, които се разпукват и избуяват. Гевречатата пък са малки хлебчета, а хлябът е благодарност за плодородието през годината. Нашите баби са слагали още сушени сливи, парченца ябълка, чушки, орехи, прежда или вълна, парички – всичко това, за да покаже и предизвика изобилия.

Цялостният образ на сурвачката се свързва със Световното дърво. Короната му символизира небесния свят, стъблото – земния, а корените - долния, подземния или невидимия свят.

Вълнените конци символизират женското начало, червеният е против уроки, символ на здравето, зеленият е символ на плодородието, белият - на чистотата и късмета, а жълтият символизира слънцето и светлината. Пъпките по дряновото клонче са олицетворение на младостта.

Задължително дряновите клонки се привързват в полукръг и в крайна сметка сурвачката заприличва на единично или двойно кирилско "Ф". Има и още нещо – дряновата пръчка, оформена като сурвачка има магическа сила само в един ден от годината, през другите дни тя е просто пръчка.

Благословията на сурвакарите е известна като слава, молитва, блажанка. Често биват сурвакани и домашни животни.

Сурва, сурва година, пълен кошер със пчели,голям клас на нива, пълна кесия със пари,

червена ябълка в градина, пълна къща с коприна,

голям грозд на лозе, живо, здраво до година,

жълт мамул в леса, до година до амина!"

Сурвакането започва сутрин рано, или още в първите часове на празника. Младите сурвакари отиват при стопаните и чрез отмерени удари със сурвачката по гърба им изричат благопожелания за здраве, берекет и късмет. Никой не се отказва от сурвакането, защото то е магия и прави думите на сурвакарите по-реални. Даже се е вярвало, че колкото по-силни са ударите, толкова по-скъпи са наградите за нетърпеливите сурвакари.

Сурвакането има за цел да измоли успешна нова година.

Сама по себе си сурвачката не притежава обредно-магически качества, тя ги придобива в ръцете на сурвакарите. Именно тогава тя става магическа. Затова е много важно и сурвакарите да бъдат здрави, да имат искрено сърце и чисти помисли.

Сурвакарите получават малки подаръци - сушени плодове, орехи, кравайчета, пари.

Изпълнила обредната си роля - да възстанови порядъка в природния и човешкия свят, сурвачката не се пази, но не се и изхвърля къде да е.

Унищожаването ѝ след празника също става по обредно-магически ред, с който отново се стимулира растеж, здраве и плодовитост.

След като обходят къщите, децата хвърлят сурвачките върху покрива на някое високо дърво или в реката, за да не ги тъпчат; някъде ги хвърлят върху курника, за да снасят повече кокошките, а другаде ги хвърлят в огнището, че когато искрите опарят дряновицата, наричането ще се сбъдне!